Приказка за лена

Ленът цъфтеше с чудни сини цветчета, малки и нежни като крилата на молец, дори още по-нежни! Слънцето го галеше, дъждът го поливаше, а на лена това му беше толкова полезно и приятно, както на дечицата, чиито майки първо ги измиват, а след това ги целуват и от това децата порастват, така растеше и ленът.

– Всички говорят, че за слава съм роден – казваше ленът – че ще стана толкова дълъг и тънък и ще се превърна в прекрасно ленено парче плат. Ах, колко съм щастлив! Наистина, аз съм най-щастлив от всички на света!

– Да, да, да – отвръщаха бурените – ти още не познаваш света, а ето, ние го познаваме! Виж, какви сме издържливи! И те жално заплакваха:

Да се огледаш няма да успееш,
когато на песента ще дойде край!

-Съвсем не е край! – отговаряше ленът – Утре отново ще грее слънчицето, отново ще пее дъждецът. Ето, аз чувствам, че раста и цъфтя. Аз съм най-щастлив от всички на света!

Но един ден се появиха хора, хванаха лена здраво за стеблото и го изтръгнаха от земята заедно с корените. От това го заболя! После го сложиха във вода, като че ли искаха да го удавят, а след това го държаха на огън, като че ли искаха да го изгорят. Ужас! Всичко това беше непоносимо!

-Е, не можем да живеем вечно в удоволствие! – мислеше си ленът – Оказва се, че трябва и да потърпим! Но, така се помъдрява!

И наистина, на лена му се случиха доста лоши неща – какво ли не му направиха: и го мачкаха, и го киснаха, и го пекоха, и го сресваха – той дори не помнеше какво точно му правеха. Накрая го сложиха на въртящо колело. Бж-ж-ж направи хурката така бързо, че ленът не можа даже да събере мислите си.

-Да, аз бях толкова щастлив – казваше си той по време на мъчението – и трябва да съм благодарен за доброто досега и да остана доволен. Да, трябва, трябва! Ох!…

Той си повтаряше това, дори когато го сложиха на тъкачния стан. И ето че накрая от него излезе голямо парче великолепно платно. Целият лен, до последното стъбълце, отиде за това парче.

-Но, това е невероятно! Аз дори не си и помислях! Дори не се и догаждах! Как само ми върви! А бурените все говореха: Да се огледаш няма да успееш, когато на песента ще дойде край! Много мислят, а нищо не казват. Песента съвсем не е накрая си! Та тя тъкмо сега започва! Това е щастието! Да, на мене ми се наложи да пострадам малко, но затова пък ето как ми провървя! Не, аз съм най-щастлив на света! Какъв съм здрав, мек, бял и дълъг! Това е много по-добре, отколкото да си обикновено растение или дори полско цвете! Там никой няма да ми обръща внимание, вода виждах само от дъжда, а сега ме перат и се грижат за мене. Всяка сутрин прислужницата ме обръща на другата страна, вечер ме поливат с лейка. Самата господарка държа реч и каза, че в цялата околност не ще се намери по-добро парче лен. Е, може ли човек да бъде по-щастлив от мене!

След известно време прибраха лена в къщата и той попадна под ножиците. Рязаха го, кроиха го, бодаха го с игли – да,да,да! Не би могло да се каже , че това беше приятно! Накрая от него излязоха 12 чифта такива тоалетни принадлежности, за каквито не е прието да се говори в обществото, но от които всички се нуждаят. Цели 12 чифта излязоха!

-Ето че и от мене се получи нещо! Ето каква била моята съдба! Това е просто благословия! Сега и аз ще принеса своята полза за света, както би трябвало всеки да направи! Това е единственият начин да бъдеш щастлив! Сега съм разделен на 12 парчета. Ето, това са 12 парчета, но всички сме едно цяло, събрани в една дузина! Каква необикновено добра съдба!

Минаха години и накрая ленът беше толкова износен, че трудно можеше да се държи.

-Всичко на този свят има своя край – казаха си парчетата бельо – бихме били радостни да послужим още малко, но е безсмислено да очакваме невъзможното!
И ето – бельото го нарязаха на парцали. Те мислеха, че съвсем е дошъл краят, но започнаха да ги кълцат, мачкат, варят, изцеждат. И, ооо, в един момент се бяха превърнали тънка, бяла хартия.

-Ето ти изненада като изненада – си каза хартията – сега съм още по-тънка от преди и върху мене може да се пише. Какво ли не могат да напишат по мене? Какво щастие!

И върху нея написаха най-чудните разкази. Когато ги слушаха, хората ставаха по-добри и по-умни, толкова хубаво бяха написани. Каква радост, че можеха да бъдат прочетени!

-Е, това дори в съня си не съм го мечтала- когато цъфтях в полето със сините си цветове – говореше хартията – Можех ли по това време да мисля, че точно на мене ще се падне честта да нося на хората радост и знание. Още не мога да дойда на себе си от щастие! Сама на себе си не вярвам! Но, това е така! Господ Бог знае, че аз нищо особено не съм сторила, само свърших каквото можах със слабите си сили, и че мястото, което заемам не ми е дадено даром. И ето, той ме води от една радост и чест към друга. Всеки път, когато си помисля –ето, това вече е краят на песента – и за мен започва нова, по-висша, по-добра песен. Сега мисля да попътувам, да обиколя целия свят, за да могат всички хора да прочетат написаното върху мене. Така трябва да бъде! Преди имах синички цветчета, а сега – всеки цвят се превърна в прекрасна мисъл! Няма по щастлива на света от мене!

Но хартията не тръгна да пътешества по света, а попадна в печатницата и всичко, което беше написано върху нея, напечатаха в книга и то не в една, а в стотици, хиляди книги. Те можеха да бъдат от полза и да доставят удоволствие на безкрайно много хора, докато една хартия, изписана с разкази, която обикаля по света, би се покъсала още по средата на пътя.

-Да, разбира се – това е правилият път – помисли си изписаната хартия. Дори не ми беше минало през ума! Ще си остана у дома, за да си отпочина, и ще ме почитат като една стара баба. По мен всичко беше написано, думите изтичаха от перото право върху ми. Аз ще остана, а книгите да обикалят света. Точно така! Не, колко съм щастлива, колко съм щастлива!

И тук събраха всички листи хартия, свързаха ги заедно и ги сложиха на етажерка.

-Е, сега мога да си полежа на лаврите – каза хартията – и това е чудесна възможност да остана насаме с мислите си. Сега имам възможност за първи път да разсъждавам за вътрешното си състояние, а да опознаеш себе си е истински прогрес. Чудя се какво ли ще се случи с мене утре? Без съмнение аз ще вървя напред. Всичко в света постоянно върви напред, към съвършенство.

В един прекрасен ден взеха хартията и я сложиха на огнището. Бяха решили да я изгорят, защото не можеха да я продадат в магазина, нито да я заменят за масло или захар, тъй като беше изписана. Децата от къщата застанаха около печката, защото искаха да видят как хартията изгаря- та тя пламти така красиво, а след това, сред пепелта, толкова много искри се виждат как се гонят една друга, тук и там, бързи като вятъра. По същия начин дечицата бягат обратно към дома след училище. А зад всички тях излиза учителят- той е последната искра. Понякога си мислят, че той вече е излязъл, но не! Той винаги излиза много след последния ученик!

И ето, огънят обхвана хартията. Как само тя пламна!

-Ох!- каза тя и в същия момент се превърна в пламък, който се издигна високо-високо във въздуха – та ленът никога не би могъл да издигне главичките на своите сини цветове толкова високо. А пламъкът сияеше с такъв ослепителен блясък, с какъвто никога не е сияел белият плат. Написаните на хартията букви в миг станаха червени и всички думи и мисли се превърнаха в огън.

-Сега ще се издигна право към слънцето – каза пламъкът и като че ли хиляди гласчета прозвучаха като ехо.

После множество малки същества, толкова много, колкота бяха цветчетата на лена, и невидими за човешките очи, заплуваха отгоре. Те бяха дори по-леки и по-деликатни от цветята, от които бяха родени. Когато огънят угасна, те продължаваха да танцуват над черната пепел, оставяйки блестящи следи от златни искрици. Децата се втурнаха от училище, зад тях излезе учителят – беше такова удоволствие да ги гледаш! И децата запяха над мъртвата пепел:

Да се огледаш няма да успееш,
когато на песента ще дойде край!

А невидимите мънички същества говореха:

-Песента никога не свършва – ето кое е най-чудесното! Ние знаем това, и затова сме щастливи!

Но децата не чуваха нито една тяхна дума, а дори и да чуваха – нямаше да разберат. А и не трябва! Децата не трябва да узнават всичко!

Х.К. Андерсен (1848)

превод: Lenche

2018-02-20T17:04:44+00:00 Лен|

Оставете коментар